Какво да ви кажа – ремонтните дейности са най-неприятни. Ще сменяме леглото в спалнята и гардероба и гледаме да стане преди да застудее. Та, започна изнасяне на кутии, стари пликове, в които бях събрала дрехи, които вече не харесвах, неизползваеми чанта и два чифта обувки, които само купих, но така и не носих, тъй като се оказаха доста неудобни.
Най-отзад намерих дървена кутия, която майка ми бе подарила. Бях събрала в нея перли, един медальон, получен след раждането ми, и разни други дребни бижута, които смятам за доста ретро. Но не смея и да изхвърля, тъй като са ми скъпи спомени.
Чудно наистина колко се привързваме към вещите понякога! Страх ни е да се разделим с нещо, мислейки, че изхвърляме частица от себе си. Самата аз се изненадах колко джунджурии съм събирала с времето. Сред тях стара брошка във формата на водно конче с няколко инкрустирани червени камъни. Едва ли са рубини (?!) Брошката е останала от прабаба ми, а те не са били никак заможни, за да си го позволят.
Показах я на мъжа ми и той с усмивка ме попита дали трябва да я регистрираме. Искаше да се заяде, разбира се, но на мен в главата ми изплува споменът, че някъде към пролетта действително бе станало въпрос за регистрацията на вещи на възраст над 50 години (смятани за културна ценност). При пропусната регистрация заплашваха, че санкциите ще бъдат големи. Но какво означава културна ценност, така и не стана ясно. Мисля, че брошката на баба ми едва ли има кой знае каква културна, историческа или пък друга стойност, освен емоционална, разбира се. Едва ли има и кой да ми каже.
Така и това решение не се прие, тъй като по самото си представяне звучеше абсурдно. Именно затова и медиите толкова го раздухаха. Още в зародиш на идеята се възпротивиха историци като археолога Николай Овчаров, културни дейци като акад. Светлин Русев, проф. Валери Стефанов, общественици като Светослав Кантарджиев , член на Асоциацията на колекционарите в България и учредител на фонадация „Мизия”. Остра бе реакцията и на нумизмати и антиквари. Сред всичко, което се изговори по въпроса, няма да забравя думите на Светльо Кантарджвиев, че е нужен по-стабилен регулатор за защита на културното наследството на нацията ни и че подобна процедура само ще утежни и създаде неприятности за много хора. И действително – има страхотно много хора, които притежават наследство от прародителите си. Ако трябва да регистрират всичко ще изхабят много време и средства. А и честно казано в момента в България, като зная как администрацията мудно си върши работата, едва ли ще може да оформи отдел, който да се занимава със хилядите случаи на регистрации на дребни и незначителни вещи, които ще последват. Ще бъде епично!
Слава Богу, няма да се случи. Радвам се поне за едно – че народните представители се вслушаха в гласа на професионалисти като Светльо Кантарджиев и другите споменати личности. И така постепенно вълната за промените в Закона за културното наследство и Наказателния кодекс се успокой.
А аз връщам брошката в кутията. На дъщеря ми след време ще й е интересно да я види.