„В началото бе словото.“ Пардон, в началото и в средата, и по средата на средата, и в края, и в края на края бе обичта във всичките й проявления и измерения: облагородяваща, прераждаща, съзидаваща, изпепеляваща, вдъхновяваща… Толкова много думи са изказани за нея, толкова песни са изпети, толкова листа са изписани, а един глагол и едно местоимение, прознесени и доказани, са достатъчни: Обичам те!
И после? После идват очакванията, изискванията, рамките, в които се опитаме да сложим обичания субект, надеждите ни, страховете, опасенията и още, и още… Стремим се да променяме, да заживеем в любимия филм, да запеем любимата любовна песен и накрая забравяме да сътворим своя собствена картина на обичта, където всички са свободни да рисуват любимите си образи с любимите си багри.
Да обичаш, означава да предоставяш по всички възможни начини свобода на ближния си и да се грижиш за неговото добруване, да не се опитваш непрестанно да го променяш и напасваш към собствените си възгледи и желания; да обичаш, означава ти самият да се освободиш от предразсъдъците и страховете си. Трудно, нали?