Когато е обичан, човек често пъти кара отсрещната страна (къде волно, къде – не) да изпитва виновност и тревожност поради чувствата си и обратното: малкото момиченце сравнява на глас собствената си майка с тази на най-добрата си приятелка в детската градина, изтъквайки какво разрешава тя на малчугана и какво му купува в повече; родителите, от своя страна, често пъти критикуват наследниците си с думите: „Ех, защо не си толкова умен, колкото детето на съседите?“, „Сестра ти на твоите години беше пълна отличничка!“, „Брат ти виж колко е успял, защо не вземеш да кандидатстваш и ти медицина?“, „Няма ли да се задомиш най-сетне, прехвърляш една възраст, след която е трудно да раждаш деца.“ и пр. С други думи, ние винаги очакваме дадено поведение от хората, които обичаме, и забравяме, че най-важното в обичта и любовта е да възприемем човек такъв, какъвто е; да го обичаме не въпреки, а заради недостатъците му, защото съвършени хора няма. Или ако има, чувствата на простосмъртните далеч не ги вълнуват, както твърди индийският мъдрец Ошо.
Вместо да критикуват децата си и непрестанно да ги сравняват с техни връстници, родителите биха могли да ги насърчат в тренирането на любим спорт, практикуването на интересно хоби, да им предоставят свободата да бъдат себе си, да изразят своя мироглед, да материализират мечтите и копнежите си. Навярно всеки родител тайничко се надява, че неговото дете ще е най-умното, най-красивото, най-атлетичното, най-амбициозното, най-чаровното, най-забавното… по-по-най!
Вие сещате ли се изобщо да познавате такъв човек в обкръжението си? А представете си сега свят, в който хората са прецизно и съвършено създадени до последния косъм на главата си; свят, където всички биха красили страниците на светско списание, което въпреки блясъка и съвършенството си, не буди интерес у никого и стои самотно и непрочетено по реповете. Тъжно…