Всяка година, когато Великден наближи, усещам как се активира едно вътрешно очакване – не просто за празника, а за усещането, че нещо важно предстои. Празникът за католическата и православнаата вяра носи едно и също име, но преживяването е различно – и по време, и по дух. Все по-често около мен хората се питат кой кога празнува. А аз си мисля, че разликите не са просто календарни – те носят в себе си дълбоки пластове от история, култура и преживяване.
Католическият Великден се определя по григорианския календар и обикновено се пада по-рано от православния. Церемониите започват още от Велики четвъртък, а кулминацията е в събота вечер, когато се запалва пасхалната свещ и храмовете се изпълват със светлина. Символиката е нежна, дълбока, почти интимна – възкресението се преживява като вътрешно пречистване. Украсата е пастелна, яйцата – пъстри, и сякаш всичко нашепва: „Пролет е, светът се събужда.“
Православният Великден, изчисляван по юлианския календар, обикновено настъпва седмица или по-късно. Но в него има нещо гръмко, телесно, живо. Среднощната служба, камбанният звън, огънят, който се раздава с думите „Христос Воскресе“, червените яйца, символизиращи Христовата кръв – всичко това създава усещане за празник, който преминава през тялото. За мен този празник не е просто спомен за минали събития – той е енергия, която се преживява тук и сега.
И въпреки че най-често тези две празнични дати се разминават, през 2025 година православният и католическият Великден съвпадат – на 20 април. Това съвпадение ме радва дълбоко – защото понякога дори времето намира начин да ни припомни, че вярата може да ни събере, а не да ни разделя.
Разликите в датите, обичаите, ритуалите не ни противопоставят – те ни показват колко много лица може да има вярата. Може би няма „по-истински“ Великден. Има само въпрос: Как аз ще го преживея тази година?
Ще запаля ли свещ? Ще си позволя ли да се почувствам обновена, пречистена, възкръснала в нещо ново? Защото, независимо от календара, най-важният празник винаги е вътре в нас.
