19:15. Терасата на един от популярните ресторанти в центъра на София е претъпкана. Пред мен има чиния с паста карбонара, която изглежда като от списание. Преди да докосна вилицата, забелязвам същата сцена на три стола настрани: жена в копринена блуза се изправя, намества чашите, премества салфетката и заема „перфектния“ ъгъл с телефона си. Тя не гледа храната. Тя гледа екрана, проверявайки дали светлината не е размазала текстурата на сиренето.
Има една широко разпространена заблуда, че съвременният човек „събира преживявания“. Пътуваме, за да обогатим духа си, посещаваме нови места, за да създадем трайни спомени. Това е красива лъжа. Ние не събираме преживявания. Събираме доказателства, че те са се случили.
Ако го погледнем като социален феномен, става ясно, че това не е романтика, а чиста проба социален капитал. В социологията има термин „социално потвърждение“. При нас той се е превърнал в индустрия. Преживяването вече не е ценно заради самото усещане, а заради способността му да се превърне в пиксел. Ако си бил на върха на планината, но нямаш снимка, за социалните мрежи просто не съществуваш.
Храненето е първият пример. Да отидеш в ресторант вече не е акт на консумация, а акт на производство на съдържание. Вчера го видях в едно кафене в Малката Москва. Младежът пред мен прекара десет минути в подреждане на малка чашка еспресо и макарон. Той не пиеше кафето. Той изграждаше композиция. Когато най-сетне отпи, кафето вече беше студено. Логиката е проста: вкусът е преходен, снимката – вечна. Вкусът на храната е второстепенен спрямо естетиката на презентацията.
Туризмът е вторият пример. Преди десетилетия хората пътуваха, за да видят местата. Днес пътуват, за да ги „заемат“. Изборът на дестинация вече зависи от „инстаграмноста“ ѝ. Има цели градове, проектирани единствено за това – да служат като фон. Хотел в Бали не се избира заради удобството на леглото, а заради басейна с „infinity“ ефект, който изглежда добре в Story. Това е икономика на документацията. Плащаме огромни суми за преживявания, които са предварително подготвени за дигиталния ни архив. Това не е откривателство, а пресъздаване на вече видяни кадри.
Има и трети пример – парадоксът на „автентичността“. Това е най-сложният термин, с който се маскира изкуственото. В социалните мрежи виждаме снимки, които изглеждат „неподготвени“, „сурови“ или „естествени“. Но за да постигнеш този ефект на непринуденост, вършиш огромна работа. Подреждаш разхвърляните дрехи така, че да изглеждат „естествено разхвърляни“. Избираш филтър, който имитира естествена светлина. Тази „автентичност“ е най-пресметнатият продукт на нашето време. Продукт, който се продава като липса на продукт.
Всичко това променя начина, по който функционира паметта ни. Паметта е биологичен процес, базиран на емоция и сетиво. Но ние я заменяме с външен твърд диск. Когато превръщаме всяко събитие в цифров файл, ние преставаме да го преживяваме. Ние го обработваме. Редактираме го. Подготвяме го за публичен преглед.
Не знам дали някога ще се върнем към времето, когато моментът е бил достатъчен сам по себе си. Но е очевидно, че сме превърнали живота си в портфолио. И в това портфолио не търсим истина, а одобрение.
