Днес продължавам темата за културната тенденция към уважение на правото на околните да живеят максимално добър живот. Миналият път завърших с тезата, че щастието зависи от свободата да правим и получаваме всичко, което искаме, без някой да ни ограничава.
Но въпросът е значително по-комплексен. От опит знаем, че факторите, които ни карат да живеем по-добре са съвсем други. Например умението ни да си поставяме цели и да постигаме поне част от тях. Или свободата да мечтаем да формулираме и реализираме мечтите си. И двете често са свързани с усилия и процеси, които всъщност не ни се иска да правим и преживяваме, а понякога са дори неприятни и болезнени.
Това важи както за личния ни живот и съществуване така и за потребността да носим полза на общността. Днешните родители почти постоянно питат децата си какво им се иска и до голяма степен оставят желанията им да ги водят. Това може би просто се дължи на добронамереност от тяхна страна, опит да се съобразят с чувствата на децата. Децата не си дават сметка от какво имат нужда, но почти винаги знаят какво им се иска.
Това е моето мнение по този въпрос, на базата на моя личен опит и наблюдения. Какво е вашето мнение?