Както казва дядо ми, „който не плаче, не суче“. В корпоративния свят това значи: ако не се пожертваш, никой няма да се сеща за теб. Последно рових из обявите за работа и какво да видя – все едно са писани по калъп. Полирани, лъскави, като витрините на бутика на „Граф Игнатиев“ – примамват, но реалност вътре няма. И като човек, който винаги търси под вола теле, не мога да не се чудя защо всички мълчим и играем тази игра.
Първата тайна, която шефът ти крие зад усмивката на HR-ката, е, че мястото, за което кандидатстваш, е най-вероятно освободено от някой, прегорял до мозъка на костите си. Икономиката е проста – това е оптимизация на разходите. Не искат „нова енергия“, а някой, който да поеме тежестта, докато следващият колега не се срине. Наблюдавах в сектори с висока текучество – това е почти механичен процес. Който не издържи темпото, излиза от системата. Празното място се запълва с по-евтин ресурс. Естествен подбор – чист бизнес. Който не се адаптира към напрежението, губи.
Втората истина е, че „динамичната среда“ често е просто безхаберие и липса на процеси. Когато чета „работа под напрежение“, виждам признак за хаос, не за умение. В здрава система ресурсите са разпределени. Тук обаче задачите се сипват върху един човек, за да се създаде илюзия за растеж. Никога няма да ти кажат, че бюджетът за позицията е фиксиран и че всяка „допълнителна отговорност“ е просто начин да извадят максимум продукция, без да плащат повече. Това е суха математика. Ако не си достатъчно прагматична да го видиш, ти автоматично ставаш част от тези, които фалират – не финансово, а професионално.
Третото, най-трудно за приемане, е, че „корпоративната култура“ често е просто инструмент за дисциплина и унификация. Ще ти говорят за „семейство“, но всъщност търсят някой, който да се впише в рамките, без да задава въпроси. Проучвах как се променя психологическият профил на успешните служители и стигнах до извода, че те са тези, които знаят правилата на играта. Знаят кога да се подчинят и кога да използват системата в своя полза. Ако тръгнеш с твърде много идеализъм и наивност, си обречена. Не защото не си добър професионалист, а защото си твърде „мека“ за този климат. Неспособността да разпознаеш тези маскиращи механизми прави кариерите кратки и неуспешни.
Всичко това звучи жестоко, но ако погледнеш трезво, именно този процес на премахване на неадаптиращите се движи иновациите и ефективността. Ако компаниите не можеха да сменят „слабите“ с по-подходящи кадри, пазарът щеше да затъне в остарели структури. Фалитът на индивидуални кариери или малки фирми е цената, която се плаща за прогреса на по-големите и агресивни играчи. Пазарът не се интересува от твоите планове за развитие или от това дали се вписваш в екипа. Интересува се дали си оправдаваш съществуването.
Светът на труда е безмилостен и не се извинява, че изисква най-доброто, най-бързото и най-износливото.
